Ще тръгна и ще търся къде
за малко да се отклоня и скрия –
пречупено дърво без клони и сърце
отдавна чака да го видя и завия.
Присядам върху стария му пън,
протягам в него морните крака.
Извъртя се светът като сън
и денят се проточи и спря.
Под присвитите мигли се спускат
две неискани дребни сълзи,
корени здраво ме стискат, не пускат,
а небето е в мойте очи.
Ще си тръгна, сама и смълчана,
ще привикам мойта душа.
Нека носи още болка и рана
и ме следва като куче в нощта.
Залез дърпа вишневи двери,
а звездите пробиват през мрака
като светулки в косите ми бели.
Тук е старият пън, ще ме чака.