Зора в небето се обточва.
Земята още тъмна.
Така денят започва.
––––––––––––––
Раздел 23 от стихосбирката „Там, където свършвам“
Като се замисля,
поглеждам небето.
И смъртта се осмисля.
Не че нищото проумявам,
но смалява се всичко.
Звездния прах забавлявам.
Някакво острие се забива
в края на моя живот.
И времето тръгва по крива.
Щом звездата угасне,
от света какво ще остане…
Просто смъртта ще зарасне.
Сега съм дубъл от кадър
на филм отдавна изгледан,
когато съм бил динозавър.
Ходя внимателно, бавно,
следвам насъщния,
търся да стъпвам по равно.
Мислите бързо оплитат
мрежа с видения.
Те ме гледат и питат.
Аз отвръщам им в стих,
който нося в сърцето,
развълнуван и тих.
А камбаните първи захващат
мойта молитва трептяща,
надалеч я препращат.
И обгръщам целия свят.
Подир стъпките – шума и прах,
подир мислите – цвят.
Последен сняг.
Птиците любовно пеят
по клоните без цвят.
А вятърът студен
учуден обикаля
в южняка прелъстен.
Изпълват нежните трели
ръцете на простора.
Покълват новите треви.
Гнездата оживяват.
В предчувствието птици
летят и се венчават.
От чувства бликнали ранен,
блести и мрака с песен.
Снегът се стапя победен.
Зората рано се похвали,
че тези птичи гласове
отново пролет обещали.
В мъглата ослепен,
разтварям сивите й дипли.
Преглъщам скреж студен.
Вървя след своите обувки.
В устата ми трепери
дъхът на сън с целувки.
В очите се процежда
оскъдна светлина.
Събужда се надежда.
Мъглата отговор не връща.
На призрачните силуети
посоките поглъща.
Но като фарът на море
в брега отсреща
денят забива острие.
Прозорче еднооко
от своите стъкла
поглеждаш отвисоко.
Аз знам, че ме видя
и може би ме чакаш
да спра и позвъня.
Аз бавно отминавам.
Прозорче еднооко,
дори не те познавам.
А този, който чака
под твойта светлина
е мойта сянка в мрака.
Тоя дъжд премина в сняг.
Въздухът назъбен и кристален.
Зимата пристъпва пак.
В ръкавиците – ръце.
Пламъче гори свенливо
само в моето сърце.
Стъпките потъват надълбоко.
Танц на бели балерини
като птици отвисоко.
Скреж по миглите залепва.
Светлина искри.
Мъничко врабче се сепва.
Не сълзи капчукът заледен.
Цялата земя е чиста.
Пътят е самотно осребрен.
Пак за малко е поспрял
камионът за боклука.
Гарван с хляб е отлетял.
Скитникът се приближава.
Нещо търси,
нещо се надява.
Но докато е спал,
камионът за боклука
вече всичко е прибрал.
И ще има пак да чака.
Стиска го студът жестоко.
Вятърът заплака.
Луната изгрява.
Светят прозорци.
Денят продължава.
И гората не спи.
Стрелкат се прилепи.
Тъмнината има очи.
Стъпки на двора.
Силуети на улици.
Планета на хора.
Шепа народ
Космосът стиска.
Мрак. И живот.
На кръстопътя на ветровете
е обрулено мойто лице,
пада прах по ръцете.
Мигове като пъстри мъниста,
всички кипят от живот,
а душата е пълна и чиста.
Търся точни и верни слова,
пирамида бавно изграждам,
малък храм с вечността.
И без образ и спомен нощта
се събужда и сепнато тръгва
да прибира звезда след звезда.
В светлината безплътно се вграждам
с времето без начало и край
сякаш сутрин отново се раждам.
Недокосната още и бяла,
вече е Нова година,
на света любов пожелала.
Още миг, ще пристъпи,
ще върви по наште дела,
ще събира мечтите ни скъпи,
всеки грях ще брои,
ще претегли помисли чисти,
от войни ще кърви.
Ще ни следва с тревожност,
за да помни – назад ще се връща
и ще бъде нова възможност.
Още като недокосната глина
можем да оформим желана
тази Нова година.
Тя под вежди поглежда –
ако нямаме толкова сили,
ще прости и ще носи надежда.