Зад границите на граничното

Души,
души освободени!
Сами на себе си – окова,
дойде ли време да прозрете
какво е робското на роба?…

Самотата е силата,
която носиш вместо другите,
самотата е болката,
която отнемаш от другите,
самотата е волята,
с която оспорваш себе си,
самотата е ролята:

да бъдеш верен
в себе си
и другите.
И тук – пред всички.
И пред Бога – Там.

Дори,

ако останеш

САМ!

Свободата на Словото
не е
слово на свободата.
Между тях лежи
Възмездието,
което идва винаги,
когато извоюваш Светлината,
защото в Началото
не бе словото,
а Свободата.

Някой ден
Вселената ще ни свие в юмрука си
и няма да остане спомен
за смъртното и безсмъртното.
Някой ден
Слънцето ще ни изпепели с жарта си
и Природата
ще търси други алтернативи
на движението.
Някой ден …
А сега
Аз ще те Сътворя.

Там, на работната маса
лежи недопрочетен стих.
Роклята на времето е окъсяла.
Дали ще се досетиш някой ден,
че краят на всяка недовършеност
все повече ще се надвесва
като гилотина
над твоя собствен край.

Над мен небето тежи
и обезсмисля триизмерното.
С обратна гравитация привлича –

смачква и освобождава,
смалява
и повлича в космическата врява.

Под слънцето
небето ослепява
и ражда ден;

с обратна скорост
ме захвърля
и Битието
се взривява в мен.

Когато заспиш спокойно

и сънят не те буди,
значи ти си простил,
значи ти си простил

непростимото даже.

Но че някой е тръгнал,
но че някой е тръгнал
из безсънната нощ

не изисква ни прошка,
нито сбогом дори.

Изкопай изворче
да имитира искрите на светлината.
Потопи ненапоеното
в пяната на поточето
и почакай:
няма да има нищо ново…
Но насладата
никога не е надживявана.

Ние винаги оставяме някой
в някоя степ –
да бъде разпънат на кръст.
И слънцето да го гори в зеницата.

Ние винаги хвърляме леко
твърда коричка хляб –
и невинно газим същата пръст,
която ражда пшеницата.

Ние винаги в нещо
се вричаме –
но можем ли като теб, волна птичко,
да различим какво сме избрали.

И само животът
е по-безкраен от всичко,
на което сме се отдали.

Свий в себе си
кълбото на несгодите
и го разплитай

като примка

около врата на провидението –
все някога

то

ще увисне

като награда.