Всяка сутрин в Африка
се събужда газелата.
Тя знае, че трябва да бяга
по-бързо от най-бързия лъв,
за да не бъде изядена.
Всяка сутрин се събужда лъвът.
Той знае, че трябва да надбяга
най-бавната газела,
за да не умре от глад.
Няма значение
дали си лъв или газела.
Щом слънцето изгрее,
трябва да започнеш да бягаш.
Африканска пословица
–––––––––––
Раздел 7 от стихосбирката „Там, където свършвам“
Аз знам, когато правя грешка.
И нейната гореща сладост
облива тъканта човешка
с най-трепетна и дива радост.
Сама посягам и закривам
очите на спасителния фар.
Вълни, течение и бездна,
в която сам си господар.
За миг, прашинка безполезна
далеч от сигурния бряг,
откривам в другата посока
началото на своя бяг.
На дъното, захвърлена и тежка,
лежи и в спомени обраства
поредната тъй сладка грешка,
която още в мен израства.
Малък, незнаен и нужен,
винаги си войник –
на точния прицел
най-точният миг.
Винаги има защо
да си някъде дълго на пост,
винаги има какво
да откажеш, преди всеки мост,
винаги строгото „трябва”
мачка най-свидно желание
и безжалостно заповядва
да си пръв в състезание.
Сам пред себе си – съд.
И откъснал забранения плод,
там – в непознатия път,
да си волята за живот.
В някое кътче на всеки човек
лежи, заключен до забрава,
спомен, болезнен и мек.
Настъпиш ли го, се взривява.
Такава Ахилесова пета
прикрива се, не преболява.
Вървиш и никога не знаеш –
дали след миг, дали сега,
орелът ще прилича на кокошка.
Навеждаш се да издълбаеш
любов. И в нея прошка,
прошка и тъга. . .
На ІV Сменно-вечерна гимназия „Отец Паисий“
Птиците със писък
цепят мрака,
хоризонтът нисък
по гнездата чака.
Изгревът се бави,
трепетният Юг
каца, обич прави,
целият е тук.
Тежко слънце грее,
клоните се сплитат,
коренът старее,
птиците излитат.
Вятър вие вежди,
обладан от транс.
Полет на надежди,
всичко има шанс!
Когато едно поколение си отива,
историята още един път умира.
Пътят напред профучава,
остро завива
и всичко безследно се скрива.
Някъде някой пак ще опише
как е било и какво е живял.
Препариран цвят
кой ще мирише,
глас без звук –
кой е разбрал ?
Затова се раждат всички
без зрение
и носят инстинкт в паметта.
Светът е само едно поколение.
И негова само е тази земя.
Планинските хора бдят под небето,
бавно вървят пред стадата,
носят ехо от гръд на морето
в скални вълни по земята.
И любовна, извита е тяхната песен…
Подреден беден дом в малък град.
Щедри шепи и мир поднебесен
през един необятен зелен водопад.
Крачки смели, широка, тежка походка –
няма оран и хоризонт, огънат от плод.
Тука всеки е в своята каменна лодка –
диша бури и пръска големия род.
Тесните улички вият бели тела,
глас на гайда дълбоко захваща
някаква своя планинска мълва
и се ширва света. Навред го отпраща.
Няма друга подобна Родопа
с верни хора в нейните речни очи.
Странен свят от една малка Европа
под самите й най-наедрели звезди.
Картина на българското дисидентство
Помним достатъчно,
почти непокварени,
без поглед назад, където опарени,
нашите спомени спят покосени
от много мечти –
до една неродени.
Знаем достатъчно,
без да сме пробвали,
всичко, което сме искали скрито.
И вървим, и до днес не оспорили,
че сме мост над река без корито.
Можем достатъчно,
без да успеем,
да прехвърлим отсрещния бряг.
И така между вас ще живеем
в един изоставащ
преходен впряг.
Преход от комунизма Read More »
Името не е подробност
и печат, за ползване, удобен,
някога, съзрявайки в готовност,
с името си бил свободен.
Име с подвиг труден взето,
име от натрупани дела,
име, буквите в което,
са вдълбани по честта.
Този древен, древен обичай
днес е само електронен код,
влачиш до самия край
регистрирания си живот.
И оставаш просто документ
някъде в мазето на архива.
А матрица с комплимент
в некролога те открива …
Безумно и неистово те искам,
в ръцете ти доверие разстилам,
до тебе плътно се притискам,
целувам те. Не спирам.
Завръщам се и те обичам,
обичам те, а не обещавам,
че няма пак да се затичам
в нощта. И ти се отдавам.
Отнасям твойта топлина
и вече почва да боли.
Защо запали светлина,
когато нещо ни дели …
И дълго, дълго ще потъвам
в обятията възкресени,
ще се събуждам, ще се спъвам –
прокълнати ли сме
или спасени?!
Човекът е душа от корен –
откъсва се, пилее се и скита,
но в неговия дом затворен
остават всички цветове.
Отнякъде обидно се забива
на „копеле” подхвърленото острие.
А цял народ се скрива
по пътя на бивака
и трупа огрева за зима.
Една история, която
един Отец си има
и Майката – една Родина
все още пред бесило
на свой единствен син.
Земя с настръхнало котило,
в която времето обвива
напуканите ни нозе
и плахо се присмива
страхът от сляпото сърце.
Народ от какавида,
разперил някога крила,
извива грозно от обида
гъсеничната си снага.