Сбъднато лято

Когато капят листата,

тревите отново стават зелени.

Сякаш в последното лято

пазят мечтите огрени.

Сенки бягат, уплашени, в мрака,
гнездата вятър срещат и спират.
Нещо забравено висне и трака,
мътни потоците се преливат.

Въздух възбуждащо се усмихва,

птици отлитат. И птици остават.

Залез тъгува, луната притихва,

а зелени треви се надяват.

Помниш ли другото лято?
То е в мойте мечти.
И след толкова време
се събудих
и то се роди.
Как внезапно се върна…
и в него си ти.
Капят остри шушулки
от лед,
а е толкова топло
с лъчите отпред.
Цял живот преобърна.

Помниш ли как те обичах
под онази луна
и не смеех да вярвам,
че това е сега.
Помниш ли …
Няма нищо случайно
в една странна съдба.
Как докосвахме тайно
тези дни с любовта.

И отново отсреща
лунен път се разстила.
Пълни нашата среща
утрин в блясък на злато.
Нас, отново открила,
носи бъдното лято.

Чуден ден!
Път, изправен вертикално.
Под задъханите колела
прах гореща
пръска пот.
Слънце тича ритуално.
Някъде зад стръмното,
на свобода,
ще се спуснеш
като вятър
в собствения си живот.
Ден учуден.
Пъпли бавно.
Ще го искаш и мечтаеш
все по-извисен
и труден.
И на връщане
по здрач
сянка тънко ще извие
подпис
на Коло Ездач.

Трябва да изстрадаш не само своите.
И техните сълзи.
Трябва да преглътнеш, че си нужна,
и ненужна.
И не можеш повече да защитиш
щастие, което
не е твое.
Трябва мълчаливо да вървиш
и да се отдалечаваш,
за да вървят децата ти сами.
И отново можеш да мечтаеш.
И да не забравяш.
Някъде почти наблизо, отстрани.

На доверието не се отговаря.
То те пленява.
И носи до гроб
своята вяра.
Мълчи и не преговаря,
свива на сноп
всички чувства
и носи
тънък лъч светлина –
без очи и въпроси
обич в обич полага.
И посреща в нощта
твойте стъпки
на прага.

Улици, дълги препълнени улици.
Между сенки се шмугваш.
И единствен силует оцветява се
ярко, щом приближиш,
само за теб и само за него.
Като пъстро петно
върху дългите улици
разцъфтяваме двама
– сякаш единствени
в шумната глъчка.
Разпознати в тълпата
и осмислени в своята среща
плъзга пътят ръка и ни тегли
единствени
между дългите весели улици.

Дом, който чака.
Единствено нас.
Маса, почти подредена,
с двата стола – готова.
И постеля, която опъната,
търси свойте тела.
Малка стая приблясква –
точица в хиляди точици
и с най-топлия лъч
приближава
до часа, в който двама
ежедневно
ще връщат часовника
в свойто единствено време.

Усещам те,
преди да заспя
и преди да се съмне
усещам –
до мен си.
Като утро, което
е неизбежно и винаги
първо гали косите ми,
после пълни очите ми
и нежно по цялото тяло
оживява трепет –
до мен си.
Усещам те
като тръгна навън –
вятър попътен,
пропит от ухание,
наситено с теб,
ме обгръща.
Усещам те
и намирам покой
под твоето рамо, където
единствено
има свят на света.
И е мой.

Колко специална се чувствам –
през очите ти
и в ръцете ти,
в нежните думи
и тихите мисли,
в твоите стъпки –
мойте крачки забързани,
до върха на ръцете ти –
мойте пръсти преплетени,
в кръстопътя ни –
път необходен
и единствено
наш хоризонт.
Колко твоя съм
в твоя живот.
И в мечтите ни,
колко съм истинска.
Колко единствено
влюбена и
неповторима съм.

Единствено
за мен – единствен си.
И аз за теб –
единствена.
Но по-единствена
и странна за нас
е любовта ни –
непресъхнала от сушата
и млада с времето,
с покоя трепетна
и с вихъра – спокойна,
обточена като бръшлян
по дните,
извива се към светлината,
а в сянката й
се привличаме.
Щастлива, че сме нейни
и че ни има,
единствено,
за да обичаме.

Безсмъртно и необятно
чувство –
единствено, което ни
обгръща
над всяко изпитание.
И тленността без болка
се превръща
в неописуемо съзнание.

Дали, когато се освобождаваш
от струпаните наслоения,
от навици, превърнати в окови,
от мисли и мъгливи изпарения,
когато виждаш дните нови
и пръснатите на парчета
следи от стереотипи и клишета
и в тях пристъпваш непохватно …
дали без памет медитираш
или се връщаш в себе си обратно
и простичко се преоткриваш.
Дали, когато се освобождаваш
проглеждаш или ослепяваш…
Вървиш и цялото небе
блести като пустиня бяла.
Посока няма в маранята.
Оформяш с двете си ръце
душа от пътя оцеляла –
безплътен образ в светлината.
И трупа пясъка безследно
на скитника предание последно.

Преди всичко примири се с врага си.
И ако това си самия ти
примири се със себе си.
И ако постиш
откажи се от мисли
на страсти и гняв.
Не се надмогвай,
потърси изначалното.
Преди всичко примири се с грозното,
пошлото, слабото и
Приеми
целия свят като своя свят –
Ти си му господ, и рая, и спасителя,
който
носи раждането и края
и живот,
отворен за всички възможности.
И тогава ще можеш да избереш
Истината
за себе си.

Пашкул.
И от пашкула грозен
гъсеница противно пъстра.
Най-нежна пеперуда
с крилцата си омайва.
И странната метаморфоза
оплита свойте мрежи.
Без плячка.
Всеки се освобождава
чрез танца си над цветовете.

Пак е удивителен ден.
Първи и единствен за днес.
Слънцето бърза към мен
и трепти върху миглите.
Мога да видя света –
или красив, или грозен.
Светлината е удивителна.
И е ден.
Влюбен в себе си.