Времето тясно

Как се изпълва пространството,
в което е бил човека,
когото обичаш;
как се изменят жестовете,
които са били
в неговия път,
как се преглъщат думите,
които са се вричали
в неговата душа…

Пространството
мигом се свива,
жестовете увисват без смисъл
и остават само думите,
които всеки ден,
ще променят
самия теб.

На този свят забрава няма –
по всяко кътче на душата
под прошката лежи
неотмъстена рана.

А никой няма тази сила
през твойта болка да прекрачи,
това, което е прикрила
да изведе на светлина.

И всички пори на земята
затискаме със памет вкаменена.
Дали в човешките дела
вината ще остане непростена? . . .

Изтласкваш болката
от мисълта си.
Тя се завръща като прилив.
Премрежва се посоката отново –
сам скачаш в пропастта.

Където вече никой не остава.

А може би

това ни е смъртта –

чрез болката се приближава.

Смъртта не е наказание
Просто фалшиво живеем.

Не усещаме вече предимство
в нашето смъртно съзнание.
Сякаш имаме някакво право
на равни отсечки живот
и единствена цел –
да стареем.

Сякаш,
когато убиваме,
краят е с други понятия,
а това изпълва света
с героизъм, терор и разпятия.

Всеки има
своето малко призвание
и своя единствен шанс.
Смъртта не е наказание –

винаги идва навреме,

но дали си живял

преди да те вземе …

Когато се сбогуваш
със любимия,
отведен от смъртта,

е като сватба –

отново се заклеваш в свята вярност
и се отърсваш бавно от вината,
че не може да се слеете докрай…

И тръгваме подир съдбата.

– Ако те обичам,

означава,
че те обичам безумно.
Ако те мразя,
бих те мразил разумно.
Времето не стига ….
И когато трябва
Той ще ме вземе безшумно.

– Знам,

че няма да се върнеш,
няма
с топли длани
пак да ме прегърнеш.
Твоят глас,
и твоят смях ги няма вече…
Но . . .
толкова любов остави
да ме закриляш отдалече.

Времето за нас

е спряло вече!

Искам да се изплюя върху небето
И да видя Икар да пълзи,
На Христос да се свие сърцето
И да млъкнат безумни мечти.

Искам надолу очи да сведа,
И да виждам моята сянка,
Подир нея докрай да вървя –
На възможното най-точна мярка.

Чакалнята
трепери от въздишки.
Огъната от куфари и чантички.
Единият си крак издала е напред
и сто очи следят
огромното си тяло накъде ще наклони.
Поскърцва със фъстъци.
И вика „Сладолед“.
Чак страшно да ти стане
от шум, досада, скърцане и смет.

До мен седи военен.
Надникнах в неговото дуло.
И там видях последното очакване
на всичките осъдени на неизвестност.
И на бъдеще. И на протакане.
И на безсмъртие с пожизнени награди.
А моето око се разшири като чакалня
за всичките кръжащи лешояди.

Скъперническо слънце
родено от мечтите,
През смръщения въздух
Вятърът погали,
Разбуди го и влезе
В косите ми студени.
Скъперническо слънце –
Дете на февруари,
През май ще са зелени
Тревите остарели.
Ако съм жива
между тях ще бъда!

Сега е още зима …

Замрежва хоризонта голопръста есен
затрупани пътеки спират своя бяг,
и сякаш всеки край е изход лесен,
ще заличи следите ни пречистен сняг.

Как мъдро е тъгата изчислена –
окапят ли най-творческите сили,
да се оттегли волята смирена
от трепетите свидно мили.

И дишам някак си освободена,
разстилам се под тежък листопад,
тревата пак ще е зелена,
потъпкана от нечий крак.