Времето тясно

Изоставих луната

от вчерашния ден.

Но отново напълняла,

изгрява над мен

и облещва

своето кръгло око.

Дали и за нея

аз съм човекът

от вчерашния ден?

Или просто аз самия

си спомням

за мен!?

На Ат. Далчев

И времето тясно
за душата му беше,
едно старомодно прекрасно
из цялото тяло кървеше.

Прозорци и каменни сгради в мъгла
през шепи придържат небето
и в някаква сладка тъга
изтича безкрая; което

Влудява, и шепне, и страстно зове
да свиеш внезапно преди светофара.
Зад теб през решетки от всяко мазе
да маха свенливо остатъка вяра.

Сетивата прегъват крехка снага
в пространство
от четири плоски панела;

Чистачката кротко размахва метла,
миг само – и всички следи е измела.

Цифрите не са числа,
нито нотите са звук,
буквите не са слова,
пръснати като боклук.

Този паднал некролог
се въргаля препикан,
вярата ни не е Бог,
мъничка като на длан.

И макар без сетива
да сме слепи за нещата,
можем ли света
да разберем със сетивата ? …

На дъщерите ми

Когато си отиваш от света
добре е да изпратиш към небето
поне едни заякнали крила,
в които да ти е сърцето.

Когато побелееш като сняг,
добре е да заровиш във земята
следа от своя криволичещ бяг,
в която да ти е душата.

Когато още ти се иска,
добре е, в своите деца,
мечтата ти да се разплиска
като отиващата си вълна.

Добре е, просто е добре,
да се оттеглиш в тишината,
когато цялото море
се връща към луната.

Дано играта се размине със смъртта,
докато децата ни преминат пропастта.
Дано така безгрижният им смях
не предизвика някой първороден грях.

Дано тъй крехки стъбълцата
не се пречупят под цветята;
все най-красивото прегазват в прах,
защото още не усещат страх.

В опасен танц расте невинността,
все някой рекламира пропастта…
Дано смъртта не избере играта –
не можем да и забраним децата.

Ти ме гледаш отнякъде,
аз се свивам от глад
и се дебнем в очакване
из самотния град.

Аз ще вия отчаяно,
ти се хилиш от студ,
по луната окаяно
лепнат сенки от смут.

Ти тъй вечна и лесна, но
все не съм ти готов,
ти невинно естествена,
аз – създаваща Бог.

Ти ме гледаш –
очите, в мойте впила докрай,
аз възпявам
душите в твоя странен безкрай.

И се дебнем в очакване,
премалели от глад –
ти незнайно нанякъде,
аз – в самотния град.

На татко

Господи, не ти се сърдя,
че го прибра,

Господи,
благодаря, че запази душата му
да умре със шега.

Но не мога,

не мога да ти простя,

че го остави безпомощен
пред очите
на свойте деца.

На М.

И винаги ще те сънувам –
красив и нежен,
с тиха стъпка
пространствата да прекосяваш.
През тялото ми в дива тръпка
подтисканото да разтваряш.

Ще идваш винаги,
когато в рани,
изтичат всички сетива,
по недокоснатите длани
ще стискаш мойта самота.

И винаги насън
ще ти прощавам
раздялата, която ни обрече.
В зората сянката ти ще забравям
и ще се любим –

непризнато,

неизбежно,

отдалече…

На Милиян

Непоправимо е
– казват – умря.
И тъпчат в безумие
твоята малка следа.
И плачат, и кършат ръце:
„как млад си отиде“,
а себе си всъщност оплакват.

И има ли нещо навреме?!…

Разперили поглед над гроба,
какво ли всъщност очакват ???

А ти си отиде безшумно –
Артистът от сцената слезе
какво ли не надживял.

Непоправимо е само тогава,
когато
някой до теб е мълчал.

На татко

Знам, че си тук
и ме гледаш сърдито, и нежно;
в диалог без думи и звук,
съучастник съм в нещо безбрежно.

Пак запалваме с теб по цигара
и се гледаме строго под вежди,
вече аз съм по-мъдра и стара,
за да нося и твойте надежди.

Знам, че си толкова в мен,
твоят вятър ме носи
и ме стиска времето в плен
на последните твои въпроси.