Времето тясно

Зад бялото платно – статив.
До него четка и бои.
Високите прозорци дремят
в мига на утринния взрив.

Напразно!

Художникът сега живее.
И в празното пространство

е щастлив.

Този плач,
плачът за любов –
непресъхнала древна река.
Тук конете се сливат тихо
с отмираща песен на слънцето.
Тук стадата забиват копита,
клинове в стария камък.
И косите си тук е разплела
черна магия-омайница.
Отпечатък от древни ръце
са се вплели в косите на вятъра –
на кого са се молили те …

Всеки ден
е ново беззаконие.
Идва внезапно и нагло
и носи толкова неизвестност
като че ли е надежда.

Ставам и тръгвам към всичко,
което знам, че ме чака –
едно и също като кръговрата
с малко “може би” като риска.

Останалото е натрупване –

всеки ден,

всеки ден.

Тук на въздух,
където хората се разминават,
аз чувствам свойта нищета
стотици пъти умалена.
Какви звезди, каква луна
с такъв неоснователен възторг шептите,
когато върху улицата влажна
десетки стъпки стенат неоткрити.
И аз край тях без болка си представям
с какви надежди съм била родена
и как те още дишат като вятър
през устните на живата Вселена.

Защото всичко се повтаря,
по-тежко двойно се стоварва.
Защото всичко е до края,
по-дълго двойно се изкарва.
Защото опитът ни учи,
последна крачка ни е рискът.
Мълчанието революционизира
всеки миг различно.
Защото пак се ожаднява,
човекът същата вода ще иска.
Защото трябва ни защита,
подсвиркваме си със уста.
Защото почваме отново,
от болката извира красота.

От ден на ден по-силно слънцето гори,
вбесено от жарта си,
по лятното и зимното небе
се мята като влюбен кон,
развихрено танцуващ върху любовта си.
В живота ми забива
своите безскруполни копита
и ден след ден изкъртва
като зъби остарели…
Поне една от моите надежди
да можеше да ме попита
в коя крайпътна кръчма
поводите му са се преплели,
но пада езерната тишина
на нещо, надълбоко хвърлено,
което се преплисква смътно
край буренясалия бряг.
И в миглите ми се разнищва
мирис на опърлено,
гори, изгаря слънцето
и тежко влюбено е пак
и някъде под него дишам
или пък само ми се струва,
в един стотици пъти умален,
слънцеподобен бяг.

Залез, плиснал червено в кръвта.
Тъмнозелена нощната сянка
търси своето тяло.
Свети душата, свети до бяло.
Синкавострашна трепти тишината.
Острожълто безплодното вие.
Капе сивкаво време в стъклата.
Чернокаменна тежест посятото крие,
Полуистина в бледоцветисто
хоризонта прозрачен обвива…
Но в кафяви петна от цигулки
пъстрото тегли една перспектива
към лилавобезкрайния ъгъл,
във който
всичко е бяло и всичко се слива.