От ден на ден по-силно слънцето гори,
вбесено от жарта си,
по лятното и зимното небе
се мята като влюбен кон,
развихрено танцуващ върху любовта си.
В живота ми забива
своите безскруполни копита
и ден след ден изкъртва
като зъби остарели…
Поне една от моите надежди
да можеше да ме попита
в коя крайпътна кръчма
поводите му са се преплели,
но пада езерната тишина
на нещо, надълбоко хвърлено,
което се преплисква смътно
край буренясалия бряг.
И в миглите ми се разнищва
мирис на опърлено,
гори, изгаря слънцето
и тежко влюбено е пак
и някъде под него дишам
или пък само ми се струва,
в един стотици пъти умален,
слънцеподобен бяг.