На Ат. Далчев
И времето тясно
за душата му беше,
едно старомодно прекрасно
из цялото тяло кървеше.
Прозорци и каменни сгради в мъгла
през шепи придържат небето
и в някаква сладка тъга
изтича безкрая; което
Влудява, и шепне, и страстно зове
да свиеш внезапно преди светофара.
Зад теб през решетки от всяко мазе
да маха свенливо остатъка вяра.
Сетивата прегъват крехка снага
в пространство
от четири плоски панела;
Чистачката кротко размахва метла,
миг само – и всички следи е измела.