Не искам да започваме отново,
когато срещу нас е старостта.
Ще стенем някъде сурово,
но ще се помним все така.
По-лесно е да те намразя,
да те отмина, да те нагрубя
и нежно някъде да пазя
несвършващо „Благодаря!”.
Безкрайно пием този миг,
а сладко глъхне надалече
последният любовен вик.
Вземи ме и не чакай вече.
Превръщаме се
в тежка грижа,
в ръцете ти огъват се коси,
които трябва да острижа.
В стена от обич
времето приижда,
угасват падащи звезди
и нищо няма да се вижда.