Ти ме гледаш отнякъде,
аз се свивам от глад
и се дебнем в очакване
из самотния град.
Аз ще вия отчаяно,
ти се хилиш от студ,
по луната окаяно
лепнат сенки от смут.
Ти тъй вечна и лесна, но
все не съм ти готов,
ти невинно естествена,
аз – създаваща Бог.
Ти ме гледаш –
очите, в мойте впила докрай,
аз възпявам
душите в твоя странен безкрай.
И се дебнем в очакване,
премалели от глад –
ти незнайно нанякъде,
аз – в самотния град.