Чувам – диша градът,
скърцат трамваи,
мотори бръмчат,
купонджии се смеят,
много хора не спят…
Улици вечер живеят.
Светят лампи, очите горят,
весело трепкат витрини,
а дежурните чакат и бдят.
Нощите стават години,
никога няма да спрат.
Виждам – гледат звездите,
гледат нашия път
и учудено падат в очите.
Хората вечно вървят,
а луната им свети.
Може би там нависоко
боговете мъдро мълчат,
може би не знаят за злото
и след седмия ден не творят
в свойта святост заклети.
Тук сърцата кървят,
тук се раждат поети,
тук очакват денят.
Смъртните бяха проклети.
Може дори да пълзят
в свои грижи заети…
Още диша, диша градът.