Душата ми е лист хартия

Неспокойно тиктака
сърцето на големия град,
нежно мърка във мрака
и приспива ни пак.
Сутрин се готви за скок.
Гръмва трафик
и тълпите се носят в поток.
Бързат по график.
Плисват надежди.
Всеки в чантата носи
и гледа под вежди
свойте задачи
и свойте въпроси.
Можеш в малката шепа
да вземеш кълбото
на опънати нерви
и бегли усмивки  –
да навиваш доброто,
да поспираш в почивки
и някой да седне до теб.
И ще бъдете двама,
и ще имаш съсед.

Няма никой да забележи –

този внезапен късмет.

Емпатични невежи!
Ще прелитат коли,
изпреварват без ред,
минувачи почти тичат
и прехвърчат искри.
А кога се обичат ?!

Със слушаки в ушите,

с телефон под носа

те не виждат очите

и гласа на света.
Но това е сърцето
на големия град –
кръстопът под небето,
амбициозен парад.

Чувам – диша градът,
скърцат  трамваи,
мотори бръмчат,
купонджии се смеят,
много хора не спят…
Улици вечер живеят.
Светят лампи, очите горят,
весело трепкат витрини,
а дежурните чакат и бдят.
Нощите стават години,
никога няма да спрат.
Виждам – гледат звездите,
гледат нашия път
и учудено падат в очите.
Хората вечно вървят,
а луната им свети.
Може би там нависоко
боговете мъдро мълчат,
може би не знаят за  злото
и след седмия ден не творят

в свойта святост заклети.
Тук сърцата кървят,
тук се раждат поети,
тук очакват денят.

Смъртните бяха проклети.
Може дори да пълзят

в свои грижи заети…
Още диша,  диша градът.

Аз вървя анонимен,
булеварди широки.
Всеки поглед е свел.
Чувствам се малък и свиден.
Падат сенки високи.
Като капка в поток
аз потичам надолу,
невидим в градскя смок.
Под небето пустеещо, голо

може би съм им нужен.

И самотно се взирам –

сякаш се движим задружно,

а друг не намирам.
Нижат се жадни кервани
от забързани хора.
Като в кръг омотани,
като в двор на затвора
крачат един  подир друг
и не питат защо
съм пред тях и напук
гледам право в очите,
топли с тъга и добро.
Вятър отвял е сълзите
и ни блъска без цел.
В свят обвързан, взаимен
всеки поглед е свел..
Аз вървя анонимен.

Тези светли прозорци –
като малки огнища в нощта,

а зад тях
и любов, и страст, и пороци,
самота, и тъга, вдъхновение, смях…
Те ми вдъхват уют и надежда.
Толкова хора в свойте покои,
град от трептяща запалена мрежа,
омотала чужди и свои.
Като пеперуда, привлечена, търся
светлинки неугасващи в мрака
и знам, че зад всяка
някой своето щастие чака.
Омагьосана гледам,

горя и усещам
странна близост с непознатите хора,
всяка вечер така ги посрещам
и безмълвно с тях си говоря.
Като земни звездички трептят
тези малки прозорчета с вопли
предизвикват, мечтаят и бдят
срещу  Космоса нежни и топли.

Аз изливам мрака в мен

някъде по бялата хартия,

за да те срещна слънчев ден,

а в юмрук листа ще свия.

Някога, като момиче, обещах

като камъка да бъда твърда.

И наистина такава бях,

трябва с нежност да отвърна.

Моят стих е лошо пиянство,

но походката ми е игрива.

Окована в рими, власт-тиранство,

слагам точката щастлива.

Газя по изплютите куплети,

газя и не се обръщам.

Някои наричат се поети,

нека, аз понякога повръщам.

                 На всички кучета и кучкари

                 от Борисовата градина

               Поляна, кучета и хора.
Дървета, сянката им пази
покой, въздишка и отмора.
Наднича слънцето и гази
в трева, росата й изпива,
в нозете ни поляга, бавно лази,
изпраща утрин и не си отива.
Посрещат ни лъчи и ни прегръщат.
Играят кучета и в кръг се гонят,
по стъпките ни се завръщат.
Очите им следят ни и се молят,
не би могъл да ги забравиш.
Очите им са като две сълзи –
не можеш никога да ги оставиш.
Поляна, кучето и Ти,
душа в душа открили,
посрещат изгрев нов.
Дървета, в сянката си скрили,
следи от лапи и любов.
Мини от там – ще чуеш смях,
поляна, кучета и хора
и нищо друго като тях.
Свободни с вятъра,

сами в простора.

Лилави минзухари, витошки лалета,
захапали са слънцето жестоко, дишат,
задъхани като бездомни псета

за влага жадни, не миришат.

Под тях изсъхнала тревата
разстила жълтата си длан,
поляга, впива се душата,
изтляла в болка, преродена в сън.

Покриват спомени поляни вечни,
стърчат стебла като войници прави,
и в облаци отминали, далечни
пътуват минзухарите лилави.

Сълзи пресъхнали се вкаменяват
и вятър монотонно ги събаря
в пътеките, които ни остават
и в сънищата ги затваря.

Лилави минзухари, цвят въздушен,
надникнал нежно и изпепелен,
безпомощно в земята сгушен,
сънува утро в сетния си ден.

                                      На Гери

Когато намериш квартира,
която топлината запазва,
полет крилата прибира,
слънцето бавно залязва,
а нощта постила за сън,
просто трябва да спреш
и дъх да поемеш.
Светът ще те чака отвън.
А когато опреш
до съдбата на прага,

впила в краката ти трън,

значи пътят е знака
и звездите са твои,
и надеждата в мрака.
Твоят дом ще се връща
в двете топли ръце.

А светът ще те чака.
Няма никъде къща
за мечтите на цяло небе.

Вярвам в добрите хора,

вярвам, че винаги има,

коленичил до свойта изгора,

някой прегърнал любима.

Вярвам, че солта на морето

няма да отрови земята,

вярвам, че там под небето

има хора да пазят душата.

Вярвам в достойнство и чест,

без да отиваме в рая.

Бог нe е знак или вест,

ние сме смисъл в безкрая.

Нова криза, хаос, мафиоти…

Вярвам в смелите хора, защото

носят своя и наште животи

и безмълвно крепят обществото.

Вярвам в тези обикновени

хора с мъдри и топли очи,

грешни, защото са земни,

но призвани да бъдат добри.

Откога дърветата стоят на бдение,
сухите треви на жълта смърт приличат,
а реките жално лазят по земята,
чакат своето спасение.
Първи капки по стеблата галят,
облаци гърмят тържествено и палят

със светкавици небето,
дъжд живително разлива
свойта мощ като морето,
а земята го отпива

и денят се съживява.
Слънцето отзад без съпротива

изчаквателно наднича,

гледа и не си отива,

бледа светлина раздава,
сноп от багрите потича
и в дъгата се изправя.
Гасне лятната жарава,
въздухът отърсва се от прах,
вятър волно се развява,
кълнове надигат се без страх.
Колко е безпомощен света,
ако не приблесне жадна изведнъж,
божия живителна искра,
пратила на всички дъжд.