Душата ми е лист хартия

Колко често неволно воюваме –
стреляме с погледи,
с измама търгуваме,
мъчим с мълчание,
с думи пробождаме,
рушим в съзидание,
крехки в прохождане
и жестоки в съзнание.
Колко често всъщност забравяме –
молим за ласка,
ръка си подаваме,
търсим утеха,
гледаме нежно,
щедро раздаваме,
галим с любов
и сякаш прощаваме.

Колко често
с голи гърди се разхождаме пак
и сърцето спохождаме,
и не знаеме как
изведнъж го пробождаме.

Стига да искаш
можеш да си направиш свят,
един друг свят.
Когато ти писне от грижи,
от скандали в големия град,
от раздори на политици
и клюки на журналисти,
от недоволни погледи в къщи,
от намръщените лица в магазина,
от глобално затопляне
и универсални шаблони…
Влез в себе си
и ако има какво да намериш,
ще бъдеш свободен да създадеш,
и душа, и живот, и по свой образ

поне някой човек,
и храм за греха и спасението.
Просто трябва да помислиш и спреш

там, където започва реката
и с две голи ръце
да гребеш към светлината.
И ще видиш,
как долу в потъмнелия град
всеки е бос и сънува, че ходи

в един друг свят.

Не можеш да разкажеш

същината на живота си,
ако не си се научил да обичаш.
Има сърца,
в които докрая се вричаш

и път, извървян в самота.
Някъде ритал си камъни,
другаде търсил си брод,
гневно смачкал си някого,
но и теб са те мачкали …
За едната си вяра
бил си на всичко готов,
без надежда си страдал
и спасен от любов.
Те не знаят твоята младост,
нито дръзкия бяг и копнеж.
Много дълго търсил си дом,
място – накрая да спреш,
да окапе твоята пот.
Ще оставиш след себе си много следи
и това ще е твоят живот.
Ще събират старите вещи, имоти, пари,
много снимки и спомени мили,
но какво, какво ще си ти,
и кое твоите мисли са скрили?
Ден след ден ще трупат забрава,
най- съкровеното чувство
зад портрета застава,
когато душата мълчи,
а думите стават изкуство.

Самотно пушеща вдовица,
роса в краката й като сълзица,
зад погледа й – онзи смъртен миг,
зад нея – ехо на самотен вик.
В увисналите под очите й торбички
е сянката на дните му последни.
Трептят отгоре някакви звездички,
но неговите са безследни.
И уж минава времето, а тя остава,
оглежда се, усмихва се, приказва,
но  повече безмълвно отминава.
На болка спи, но болка не разказва.
Вдовицата умря и тя, когато
душа му в душата си откъсна,
в очите – жажда, а в устата – блато…
Цигарата на пепел се разпръсна.

Самотна пейка и една вдовица

и сянката й като повалена птица.

В краката й пътека броди,
но вече никъде не води.

Как искам да ме люби вятърът бесен
и с небето завити да падаме долу,
където земя ни постила, а шумата с песен
посипва листа и тревички по тялото голо.

Сама в тъмнината, забулена в сън,
ще слушам щурците и вопли любовни,
ще гледам последния светещ прозорец навън,
ще хвърлям мисли безредни, безплодни.

Танцуващ вятър, на въздуха ритъм, волна стихия –
и ме дърпа, обвива ме с тласък и сила,
а аз в съпротива насреща гнева му ще скрия
в далечното ехо, в сърцето, което в юмрука съм свила.

Как искам да пръсна косите си бавно  наесен
по голите клони на шепнеща с полъх гора,
която  зове и повтаря влюбена песен
с прощалния крясък на отлитащи птичи ята.

Ако бурята спре, ако вятърът се смири и утихне,
искам да ме люби небето, носещо слънце, което прегръща,
и замислен мигът да се спре и усмихне,

сякаш времето неусетно се връща.

Непознат да пресрещна, впили погледи близки и сродни,
да се разминем безмълвно, утринта споделили,
обрулени с вятър, самотни във болка, в душата свободни
свой бряг последен последно открили.

Последните дни са дните,
с които ни помнят.
От мечтите трохите се ронят,

идва ден за бастун и подкрепа.
На дансинга други вечер танцуват.
Животът ти вече е само във шепа.
Воюваш с изгрева,

минутите бързи тъгуват.
С най-новите дрехи по  тротоара
се вливаш в тълпата усмихнато,
достойно следваш сянката стара.
В душата виси едно празно бесило,
а бесни котки дерат по съня ти,
някъде влюбени още мечтаят,
а ти живота си стискаш
да не стене, когато кърви.
Трябва само да искаш
и ще тръгнеш в нощта
да изплачеш тъгата

в потъмнелия град,
като куче да виеш,
да гориш като жажда и глад.
А луната ще спусне

свойте бледи лъчи –
колко жалък за тази вселена си ти.

Безмислено се питах
дали децата ми ще разберат
какво видях, какво опитах,
къде дълбоко е, къде брегът.

Свой опит всеки носи
В свой път ще тръгне сам
и сам задава си въпроси.
Брегът е толкова голям,

че всеки пристан ще намери,
зад хоризонта ще мечтае,
свой връх ще изкатери
и себе си ще търси и познае.

Когато силите им не достигат
и аз не съм до тях,
дано усетят ме и видят
как ги обичах и и щастлива бях.

                На всичките ми роднини

 Все по-близо се чувствам до вас
и повтарям вашите думи,
мъртвите шепнат без глас
и безмълвна ви срещам и аз.
Всички сте заедно с мен
и в мен се превръщате.
Празен, ненужен е гробът зелен,
чувствам – тук ме прегръщате.
Този усет е все по-реален
като обич, която дълбоко извира,
като дом и сетивен, и нематериален,
като жажда – гори и не спира.
Все по-близо в нашия свят
аз потъвам, неусетно се връщам
в път изживян, до болка познат
и назад, все по-назад се обръщам.
Не е просто някакъв спомен,
не илюзия и безплодна тъга,
а е белег, на рана подобен,
в моите първи родилни петна.
Тука старото вече дърво
ме познава и нежно поглежда,
сякаш помни и помнейки то
все по-близо клоните свежда.

                 Не лишавайте смъртта от смисъл.

 

Здравей, верна Приятелко,
подай ми ръка,

мъдра е твоята истина,

на спомена крехък, Създателко.

Като в книга, прелистена,

драскаш в мойта душа епилога,

към който пътувам.

Сама да допиша не мога.

Ти вече ми беше
гост у дома

и показа ми как

без страх се сбогувам.
Мойте близки
един по един

в студена прегръдка  прибра.
Дори да тъгувам,
подай ми ръка.

Познавам Те вече,

очаквам, сънувам …
Води ме по пътя
в неразказана вечност.
Ти мойта си близост
и мойта желана далечност.
Кафето си с Теб ще изпия,
ще запаля поредна цигара,
после в нощта ще се скрия
и ще потънем  в забрава.
Само Ти, неотлъчна,
верна Приятелко,
смяташ моите дни,
знаеш колко остава.
Всеки миг,
който сутрин предлагаш,
е сякаш последна награда,
всеки дъх,
с който края отлагаш,
е пълен с блажена наслада.

С Теб животът ми кратък
по-ценен става,
бори се още

свойта посока да спазва.
Придружи ме в този остатък,
който мечтателно бавно залязва.

С Теб ми е странно спокойно.

Каквото посях е пораснало,

откъснах каквото е бурен,

непростимото – в пепел угаснало,

а пламъкът – страстен и влюбен.

Изпълних своето време

и дори да отлагаш,

всеки трябва с Теб да поеме –

Ти си тук да помагаш.
Неизбежна и тиха следиш
в Твоя път да завия,
да ме дръпнеш внезапно,

внезапно да спра
и смирено, достойно,
без жал да умра.

Аз не знам,
Ти виждаш последния ден.
Усещам Те как приласкаваш –
не мога да си тръгна сама.
Затова Си до мен.
И ръка ми подаваш.

                     На Борис

Как се обичахме,

как се разбирахме …
И сега
всеки миг
знам какво би изрекъл,
как би ме галил
и разсмивал в захлас.

Не просто любов,

а близост без страст

и пълно доверие,

с което всеки над другия

имаше власт

в едно странно безмерие.
До гърба ти,
допряла глава,
и сега бихме гледали тихо
луната над нас.
Вечер пак ме следи

и втренчено поглежда.
И те виждам –
зов и обич с надежда.
Топлината на твоето рамо

днес е нежна постеля –
не изстива,
в мойта длан се запазва.
Как се обичахме само…
а луната пак се показва.