Самотно пушеща вдовица,
роса в краката й като сълзица,
зад погледа й – онзи смъртен миг,
зад нея – ехо на самотен вик.
В увисналите под очите й торбички
е сянката на дните му последни.
Трептят отгоре някакви звездички,
но неговите са безследни.
И уж минава времето, а тя остава,
оглежда се, усмихва се, приказва,
но повече безмълвно отминава.
На болка спи, но болка не разказва.
Вдовицата умря и тя, когато
душа му в душата си откъсна,
в очите – жажда, а в устата – блато…
Цигарата на пепел се разпръсна.
Самотна пейка и една вдовица
и сянката й като повалена птица.
В краката й пътека броди,
но вече никъде не води.