Как искам да ме люби вятърът бесен
и с небето завити да падаме долу,
където земя ни постила, а шумата с песен
посипва листа и тревички по тялото голо.
Сама в тъмнината, забулена в сън,
ще слушам щурците и вопли любовни,
ще гледам последния светещ прозорец навън,
ще хвърлям мисли безредни, безплодни.
Танцуващ вятър, на въздуха ритъм, волна стихия –
и ме дърпа, обвива ме с тласък и сила,
а аз в съпротива насреща гнева му ще скрия
в далечното ехо, в сърцето, което в юмрука съм свила.
Как искам да пръсна косите си бавно наесен
по голите клони на шепнеща с полъх гора,
която зове и повтаря влюбена песен
с прощалния крясък на отлитащи птичи ята.
Ако бурята спре, ако вятърът се смири и утихне,
искам да ме люби небето, носещо слънце, което прегръща,
и замислен мигът да се спре и усмихне,
сякаш времето неусетно се връща.
Непознат да пресрещна, впили погледи близки и сродни,
да се разминем безмълвно, утринта споделили,
обрулени с вятър, самотни във болка, в душата свободни
свой бряг последен последно открили.