Душата ми е лист хартия

И тишината, и простора,
градът и бързащите хора,
градинките с играещи деца,
небето, топлата зора…

Домът с разхвърляно легло,
и празник в дългото хоро,
и кучето, което подир мен,
изпълва с обич всеки ден.

Децата, внуците – и те
изцяло в моето сърце,
и работа на старото бюро,
захвърлена в мастилено перо.

И аз.  Въздъхвам уморено –
и лято е, и е зелено.
И вече може да ме няма.
Но … още малко ще остана.

Простор, и град, и тишина,
живот, и воля, и душа…
И още, още много И
ме търсят сутрин с две очи.

Когато протегнеш ръка,
за да спасиш,
да помогнеш,
да утешиш и погалиш,
сълза да изтриеш,
в тъга да разсмееш.
Тогава и само тогава
ти си човек.

Не давай съвет,
не слагай присъда
не искай отчет.
Прави каквото умееш
И това е достатъчно.
Сам ти да си лек
на болест,

която ни мъчи,
на страх,

забил се дълбоко,
на крах,

безнадеждно изпълнен.
Не питай защо,
къде, кой и как.
Безмълвен и тих
напред пристъпи.
Защото си тук,
защото те има
ръка протегни.

И това е достатъчно.

Дървото, което стърчи най-високо,

дървото с дебелия ствол –

поема си въздух дълбоко

и с въздух изпълва света.

Дървото с най-дългите клони,

дървото с най-стара хралупа,

през времето бяга и гони

на слънцето първия лъч.

Дървото с най-здравия корен,

дървото с най-плътната сянка,

примамва залеза морен

и скрива се в нашия сън.

Дървото само под небето,

дървото над нашия гроб,

кога ли ще пръсне сърцето

стрелата на буря случайна.

Дървото, с което поемаме дъх,

дървото на древност и тайна,

разперило пръсти широко,

посява семе в земята.

Отново

високо, високо… ,

където следи светлината.

На белия лист
какво ще напиша?…
Чувствам го как трепти

и ме вика, и диша –

молитва, изповед
сълза, усмивка, завещание –
пълзи като гъсеница
едно натрапчиво призвание.
И някъде само пътува.

Душата ми е лист хартия,
надупчена от букви и слова.
Дали наистина си струва?
Ще я разлистя, ще изтрия
натрупалата се тъга.
Когато я почувствам
като птица,
на празен лист ще се подпиша,
като крила ще го извия
ще затрепти, ще ме повика

и ще диша.

Душата ми е лист хартия –
ще полети, ще се разпери,

на вятъра ще се остави
и стих безмълвен ще намери.

Сутрин рано

в тъмнината

преди изгрев, преди пролет,

над кокичета високо

първите любовни песни

птиците повтарят.

И сама из небесата

неусетно, необхватно

като прах душа прелита

над изминатия път.

Няма сянка над  земята,

висне немислим безкрай.

Преди изгрев, преди пролет,

тъй невидим под луната,

надживял и надизплакал

младост, смърт, раздели

над живота си високо

присмехулно се поглеждаш.

С първите лъчи изгрели –

там, надолу се повеждаш.

Помниш ли

онова езеро

с белите лилии,

кръгло като луната

и с тъмнозелени листа.

Там запалихме

първи цигари

и мечтите ни

бяха невинни.

Тайно откъснах една –

до леглото ми

като жива звезда.

Пейките вече са стари,

но цъфтят

познатите лилии,

прецъфтяват.

Идват отминали мисли –

някои сбъднати,

други остават.

Падат листата

замислени,

трупат следите

забравени.

Тук южен вятър

ме върна,

застудя

и гръб  ми обърна.

Пак откъснах една –

с мен като нова звезда.

Ако отгледаш

дори едно куче …

значи знаеш какво е

да изтърпиш нетърпимото даже,

за да те има

до едно туптящо сърце,

за което си ти – незаменима.

Ако дори за минута си кажеш,

че светът е жесток и циничен,

значи нещо ще смажеш.

Ако изгубиш посока в деня,

значи някой ще бъде предаден.

Без значение какъв е света.

Не може да бъде оставен

един зъзнещ живот. . .

В този хаос,

в тази скапана зима,

ако някой те чака,

има защо да се върнеш,

за него си ти – незаменима.

Остави ме живота на някаква гара –
няма хора и разписание няма.
Минава по празници влакът –
махам, махам и денят заминава.

В тишината чувам гората
и с любимите хора говоря,
пътя на младите следвам,
но това е тяхна посока.

Стига ми моята гара –
с кучето, с новите дрехи
търся пътеката стара,
вървим, поздравяваме всеки…

Странна е моята гара …
Вече не ми се разказва
за нашия път и моята вяра.
Времето бавно изпразва

старите релси и спирки…
Трупат прах из музея
локомотивни весели свирки.
И до тях мълчаливо живея.

Някаква гара на нечий живот,
някакви чувства с  копнеж и тъга,
някакъв спомен за дом и за род –
нашият свят, отминал с деня.

На влажната земя полягам
да вдъхвам мирис на трева.
И цялата по нея се оставям
да ме прегърне и целува тя.

Оранжевите минзухари
на малки пламъци цъфтят.
Над корени забравени и стари
събират светлина и бдят.

И в тяхната разпръсната позлата
потапям своята душа.
Ще бъда част от кръговрата
дори след среща със смъртта.

Тези облаци гледах

като малко дете –

бели, пухкави, нежни

и си мислех, че бог е зад тях.

Тези облаци гледам

в същото синьо небе –

бели, невинни, без грях.

И си мисля, че мъртвите

ме гледат отзад.

Бели облаци – стари познати.

С вас мечтаех,

с вас тъгувам сега.

И по вашите вечни пътеки

търся утеха в света.

Вече и аз като вас

преминавам

и падам с дъжда.