Душата ми е лист хартия

Душата ми не иска да заспива,

душата ми нащрек стои,

отделя се от мен, отива

към свои недокоснати мечти.

Душата ми – прашинка от простора,

посипва своята надежда

по пътя ми, по идващите хора.

Очаква ме и ме поглежда.

Промъквам мойто старо тяло

до нейните разперени крила.

Когато времето е отлетяло

до мен остава само тя.

Тези, които имат деца
трудно стават герои –
чакат ги гладни гърла,
имат дом, чакат ги свои.

Тези хора обикновени,
често посредствени даже,
за семейството стават военни,
когато съдбата ги смаже.

Но без тяхното топло огнище
няма история, няма държава.
На самотно обрасло летище
са погребали нечия слава.

Раждат, умират свободно,
а челата им – целите в пот.
И защото е по-удобно
ги наричат просто народ.

Тези хора обикновени

винаги тънат в забрава.
А по следите им тленни
само животът остава.

Как оцеляват, какво ли мечтаят …
На дълги, дълги редици
губят посока в безкраят –
ята на мигриращи птици.

Вашата история
не е наша история.
Нямаме общи спомени,

нямаме общо чувство.
Обективните факти

безмълвни
от историята правят
изкуство.
Старите надписи не говорят –
някой трябва да ги чете,
някои усилено спорят,
друг ще ги погребе.
Обща история няма,
колективнта памет е мит,
всеки носи своята драма –
болка в камъка скрит.
Братя разделят се,
приятели страдат,
всеки има какво да разкаже.
По тъмно над общия гроб
цветята отделно полагат.
Над древния жертвеник
вие се дим –
фортуна, хонор и глория.
Всички пътища водят

към Рим.
За да има държава
трябва много,
много история.

Всичко, което има смисъл,
е крехко и тленно
като нежно листо –
ще падне от вятър,

от студ ще замръзне,
градушка ще скърши

дебелия клон…
Безмислено някой рисува

и в рамка окачва надежда.

Листото събужда с деня
светлина.
И поглежда.
Навежда се сякаш да проси
живот в есента –

без вопъл и глас,

тъй крехко и тленно,

забулено в сянка над нас.
Има смисъл да чака дъжда,
има смисъл да не бърза да пада –
толкова кратко  лято едно.

Да не страда,
да не вехне от суша,
за да да има дърво.

Изпреварват ме младите хора,

целуват се, пеят,

ръка за ръка.

Имат своето утро,

чакат своите грешки…

и са толкова сигурни,

толкова сигурни в себе си –

непобедими мънички пешки.

Не поглеждат назад

и не вярват в поуки –

стари басни, замъци пясъчни.

Искат да започнат на чисто.

И си мислят,

и си вярват, че са достатъчни.

Под краката им –

като мост без опора

лута се мойта душа,

скромен опит постила.

Като прах я отвяват,

бързат младите крачки

и не търсят закрила.

А в пътя пред тях

има толкова, толкова нищо,

че чак ще се спънат.

И само се моля

да не изпитват страх.

Хората нямат нужда от минало,
а от ритуали.
По природа езичници,
търсят в небето знак
за късмет
и в градовете пак
ловуват на глутници,

но самотни лягат да спят.
Вековете култура
са символ на залеза

и амулети срещу идваща буря.
Идва денят
с новата жажда и глад.
Старите богове на смъртта
се въртят в кръговрат
и отново пращат
мъже на война,
а жените се молят безпомощно.
Още едно поколение

броди безпаметно

и влачи минало

за отмъщение.

Докато има свят

война и мир ще се редуват,

добро и зло

ще се преливат, ще рисуват

все тази драма всечовешка –

на божи син ли е духа ни

или вселенска грешка.

Докато има хора, има глад

и нищо, нищо не достига –

един универсален постулат.

Готови за войната справедлива,

мирът с оръжие постига.

Все по-натрапчива и безполезна

и политически коректна реч –

историята като гладна бездна

поглъща всички идеали,

а жертвите им се заравят

под паметници и провали.

Докато има свят

човекът ще изгражда

от своя облик – свой кумир –

ще го въздига и ще го огражда,

ще го налага и разнася на война…

ще го изгуби в мир.

Когато съм сама

срещу края

и животът сбогува се с мен –

трябва да изживея

всеки ден,

всеки ден.

Трябва да го извая

като мраморен път,

като бог нероден

своя свят да гадая.

Всяка глътка е сладка,

всеки миг е щастлив.

Може би дълга,

може би кратка

е съдбата ми в края.

Но е истински изгрева,

нов и красив.

Ще залезе ли някога

без да узная?…

Имаме нужда от дом,

а домът е родина.

Имаме нужда от мир,

а мирът е сеитба.

И от вярност имаме нужда,

за да имаме сигурност.

Ако имаме сигурност

ще имаме дом.

А домът ни е бъдеще.

И от бъдеще имаме нужда,

за да знаем

защо сме издигнали дом,

дори когато ни няма.

Да се събудиш е прекрасно,

дарен от бога ден.

Дъхът в гърдите страстно

светът издишва в мен.

И все наесен моят път

в завой нанякъде отива…

Гнездо в самотния си кът,

оголено, в листа се скрива.

Дали след прелетните птици

мечтите ми събудени трептят,

трапосвам с острите карфици

крила, които не летят.

И всяка сутрин с листопада

деня събуден оценявам.

Дори и нищо да не дава,

с това събуждане оставам.