Тези, които имат деца
трудно стават герои –
чакат ги гладни гърла,
имат дом, чакат ги свои.
Тези хора обикновени,
често посредствени даже,
за семейството стават военни,
когато съдбата ги смаже.
Но без тяхното топло огнище
няма история, няма държава.
На самотно обрасло летище
са погребали нечия слава.
Раждат, умират свободно,
а челата им – целите в пот.
И защото е по-удобно
ги наричат просто народ.
Тези хора обикновени
винаги тънат в забрава.
А по следите им тленни
само животът остава.
Как оцеляват, какво ли мечтаят …
На дълги, дълги редици
губят посока в безкраят –
ята на мигриращи птици.