Аз помня други върхове –
самотни и непроходими,
изваяли безплътни светове,
от кратка памет – уязвими
и с път към нашето сърце.
Огромни като Владигеров,
на Христов като божият талант,
забулени от Яворов и Дебелянов
и Ботевият дух-гигант,
Вапцаров с вяра от машини
и Гео Милев над един народ . . .
Надвисват трепетни лавини
от ехото на някой скот.
България и днес ги гледа,
пречистена от песента.
А Левски в своята „Нареда”
отсъди що е свобода!
И в трупаното вишегласие
стърчат самотни върхове:
под тях – безропотно съгласие,
над тях – безсмъртни гласове.