Косите на вятъра

Ние просто и само продаваме.
Ние ровим с пръсти добрата земя
и изтръгваме златните зъби на стари деди,
пеем старите песни за нови пари,
носим древни легенди към новия век
и подписваме всеки ден чек
за тринайсет века назаем,
за една ужасна ипотека –
да дишаш в родина под наем.
Да дишаш, но

полека лека,

полека лека…

Улици, улици, улици
скитат дървета отсечени,
каменни пръсти разперват,
падат гнездата обречени.

Никъде, никъде, никъде
няма трева неотровена,
само надеждата стара
чака, дълбоко заровена.

Смее се, смее се, смее се
в мене неверникът болен,
сякаш единствено той
би си отишъл спокоен.

Улици, улици, улици
странно е всяко небе,
всеки изгрев е странен,
а го чакам
като малко дете.

Аз не обичам хората забързани
и времето им преобърнато,
аз не обичам кучетата вързани
и малкото им сърчице изтръгнато,
аз не обичам остри лакти
и празни погледи до тях,
аз не обичам премълчани факти
и крясъци, наместо смях,
аз не обичам бели стихове
и черните им сметки,
аз не обичам стаи битови
като предания във клетки,
аз не обичам празния си джоб
и пълния не го обичам,
аз не обичам и това, и онова…

Дойде ли време за това,
което истински обичам?!

Порокът е нашата изповед,
порокът е жалба, в която
търсим онази сила,
която ни прави близки
и ни събира –
досущ еднакви в своята слабост
и толкова зли в мига на радост.
Порокът е тази молитва,
която ни среща –
еднакво човечни,

еднакво самотни,

греховно вечни

и безнадеждно любовни.

Порокът е този обширен храм,
където никой никога не усеща,
че отново е сам,

много повече сам,

щедър в своята мъка
и отмъстителен
в час на разлъка.

Град като град –
тих, непробуден сън спят

 и малкият,

и големият град.

Слагаш пръст върху спусъка на
светлината

и … мрак.

Всеки човешки живот
остава сляп
за пространство и време,

разбрал,

че

пак

оставаш сам

в гнездото, което си свил,
в мрежите, с които си ловил

или

в собствения си капан.

Колко много наркоза, Господи,
колко много…
Пръсна Христовата прах
в тъй безкрайно пространство –
в любовта му – повече страх
и в надеждата – толкова пиянство!

Всички искаме да забравим
нашето вчера и утре,
всички искаме да оставим
нашето днес пред вратата
и да влезем почти безтелесни
в някой храм на разврата,
където ще бъдем честни
към мига на съдбата.

Студ.
Голямата зима спира
пред най-ококорените прозорци
на континентите.
Кафявата мечка намира
в хралупа безследна.
Заспали и тромави тръгват
последните,
най-живителни сили,
с които тя се държи за лятото,
което сънува.
Парцали от сняг
неуморния облак разпукват
и никой не може да спре
гнева му в ръката.
Учудени винаги спираме
пред най-неизбежни неща!…

Студ.

Зима.

А ние се молим на слънцето.

Все така.

Все така…