Косите на вятъра

Минаваме като туристи
край плодовете на историята
с безплатната възможност
да прозреш
безкрайното предупреждение
в завоите
и сам
като предупреждение да спреш.

Колко е тъжно,
да дърпаш косите на вятъра,
да вървиш срещу него сам
и той да размачква
старите бръчки в лицето ти.
Да те всмуква целия в себе си,
да те сграбчва и хвърля встрани,
да го гониш и молиш
да те поеме, за да не паднеш
сам върху нищото.

Никой няма да срещнеш
в този път без начало,
този път с ветровете,
който блъска вратите
и чуваш как се залостват отвътре
още по-здраво.

Колко е тъжна,
съдбата на вятъра!

За безверието няма съд,
нито гроб от нехайните стъпки задъхан,
като бавно и душно безветрие,
то живее в стаена безкрайност,
спи в колиба,
пред която е проснат пътя утъпкан
от милионите дребни несгоди
и разбираема радост.

Врани с крясъци гонят зърната си
и кълвачи предупредително чукат
и животът ни бавно се впива
като бръшлян по прашния зид.

Някой предрича буря и дъжд,
други молитвено слънцето чакат
и небето земята е стиснало
– непробиваем космически щит.

Прелетни птици преситено натежават
връз издутите облаци,
като праведници шумни и сприхави
сипят непотребния пух,
обещават да докарат от юг вятър,
ухаещ на люляци,
а в нощта само чухалът,
като забравен часовник повтаря:

“Чух,чух…”

Вече знам силно да мразя
И да обичам с инстинкт.
Знам през себе си да прегазя,
И през юздите да хапя.
Малко култура остана
В тази стара цивилизация.

Толкова преситени скитници
носят своя утопия,
че всяко действие става терор,
А терора –
демократична ирония.

Вече знам един манастир –
Пространство за душата ми.
Там омразата има пастир,
А любовта – свободата ми.

Била съм се родила
във този ден и този час…
Без право на закрила,
без правото на глас.

Над мен са бдяли разни сили,
инстинкти разни са ми дали път
и разни богове са ме открили
по жертвеници да ме изцедят.

Била съм в майчина утроба
до онзи ден, и онзи час.
Но ще си влача чак до гроба
въпросът – кой съм аз?!

Усмихнати сърца ще отразявам,
прераждайки се от мечти
и всеки път се появявам
пред себе и – но кой си ти?!

Била съм някъде в небитието.
С живот дарена, някак гордо
прекрачвам времето, където
ще чакам себе си безотговорно.

Последните ми сълзи се стопиха
в онази празноскитаща се нощ,
когато старите мечти не ме откриха –
аз режех лук с готварски нож.

След лутане в посока друга
те тръгнаха, а аз останах тук –
любов на теб, на друг – услуга,
трохи на гълъба, на тишината – звук:

докато всичко земно подредя
нощта ще дойде за отмора
и вместо вик на падаща звезда
ще ме събуждат падащите хора.

Колко дълго се любихме,
впити един във друг
като на живот и на смърт –
да изпия твоята болка,
да изпиеш моята болка,
да изпием всичката болка…

Колко много сме тук –
мълчаливо един до друг
като ранени ветерани –
да превържа твоята рана,
да превържеш моята рана,
защото всичко е в рани…

Колко още сме ние,
в стъпка един зад друг
като уморени алпинисти –
твоят връх ще се скрие,
моят връх ще се скрие
и ще останем ние!

Не забравяй – ние не сме изначални,
нито свързани като корен и плод.
Дните са колкото капки банални,
толкова дълъг гердан от живот.
Потъмняват стъклата.
Паяжините спускат ресници към нас.
Ставаме корени там под земята,
където тече най-тъмната страст.
Ставаме все по-жестоки и по-плодоносни
за всичко, което допираме.
И звездите вече не са съдбоносни –
двамата тихо, подмолно се сливаме.

В една полулюбов
усещаш коленете на земята.
И твойта радост идва близо
до съществуващото щастие.
Наоколо е пълно с полуистини –
единствено възможна истина.
В една полулюбов
усещаш коленете на земята.
И съществуващото щастие
е само близката ти радост.
Земята коленете си усеща,
опрени до една полулюбов.
Единствено възможна истина –
полуприсвити в полутръпка колене.

Влюбих се, в страх от живота.
Влюбих се,
от вълча самотност.
Влюбих се,
за да вярвам в децата.

Целият свят
в страх е от себе си.
И най-голямата му подигравка е
да любиш в страх
от светлината.