Мъдра е старостта,
защото не може да тича,
най-мъдра е до радостта,
най-близо до дете,
букварчето, което срича.
И като есен, сдържана, невъзмутима
навреме бремето съблича.
С достойнство болката погълна,
в тъга, лишения, несгоди,
с търпение смирено пълна,
все учи се, за да проходи.
И никога не идва насълзена,
защото в целия живот бродира
на каменистия си път гоблена
и всеки дребен бод намира
най-точното си място
в хармонията на Всемира.
И винаги единствен и необходим
за пресушената следа от капка
и за въздишката от дъх целебен,
в безсъниците – миг незаменим
и в бурите – подслонът ежедневен.
Не те посреща мъдростта,
зад твоя гръб, невидима, се крие.
Едва когато прекосиш върха,
ще спре и може би ще те открие.