Дъх и шепот

Когато погледна небето
в притихнала и уморена нощ,
луната е по-близо до сърцето,
а болката е като нож –
разрязва спомените и ги пръска,
забива острието в тъмнината,
а аз се мъча да откъсна
на вдъхновението искрата.
Защото всяка песен е самотна,
а търси да те стигне и докосне,
в небето – скитница сиротна,
в земята – сянката ще просне.
Развява вятърът косите,
на песента се наслаждава
и не сълзи, роса остава
по връхчетата на тревите.
Когато гледам към небето –
безоблачно и оголяло,
усещам пулс на битието
и в него – своето начало.
Събирам спомените пак
по-близо до луната.
И всеки е невидим знак
за пътя в мен самата.
В нощта завръщат се обратно,
надиплени на върволица,
за всеки към небето необятно
запазих по една звездица.

Листенцето, което
залепна за обувка
и тръгна с човека
сега лежи в антрето.
Тъй глупаво и жалко
се случи.  Изсъхва,
става все по-малко
листенцето, което
с тъга сега въздъхва.

Забрави за небето
и тръгна с човека
листенцето, което
залепна за обувка.
Изпъди го оттука
една метла сърдита.
Сега лежи в боклука.
Не знае, че навънка
във шепа на парченца
се сгушват, вече шума,
прогонени листенца.

Когато си млад
любовта е треска,
подлудява болезнено.
Щастието е водопад,
болката – пропаст,
враждебен големият град.
Всичко е винаги.
Всичко е никога.
Но поне  е напред.
С годините
обичта е
вино отлежало,
прави те истински.
Щастието е мироглед,
вдън опиянява.
Болката – камъче
под краката
и докрая там си остава.
Всичко възможно
изглежда познато
и всичко простимо.
Но дебне тревожно.
И дори когато
вече разбираш,
че отиваш отвъд,
носиш в себе си вярата,
че намерил си път.

Есента отлисти своя страница.
И изпъчи гроздови зърна.
Вятърът нарами раница,
пълна с шума и листа.

Всеки плод набъбва и прелива.
Пукат се узрели в рани.
Сок, като река пенлива,
лепне топъл в длани.

Слънцето прибира нокти
и докосва, без да драска.
А дървета с нови рокли
търсят неговата ласка.

И мъгла с кокетно було скри
есен – истинска красавица.
Развълнуван дъжд заромоли.
Сгърчи се светкавица.

В ритъм на забравен джаз
пада звучно всяка капка –
реже въздуха като елмаз,
и очаквана, и сладка.

Все по-рано мръзне вечерта,
спуска своя тъмен плащ.
Бавно се съблича есента.
Залезът сбогува се кървящ…

И старателно в онази граница
на тревожност и мечтание
есента изписа страница
от покой и съзерцание.

Дървото, което
през лятото беше
до мен под небето
в коприна зелена
сега премени се
със жълто елече,
а после изцяло червена
вечерната рокля облече.
Така си стояхме
в тъмната нощ
на бал под бели звезди.
Дори не разбрахме,
кога  зазори
и колко време изтече. ..
Видях дървото до мен
как всичко
любовно съблече
в студения ден.
В краката ми тихо
премяната пъстра

цяла шумеше.
И вятър
листата подгони.
Но все така стройно,
с разперени клони,
дървото
изправя се голо
и гледа достойно
към мене надолу.

Не знам някой
да се е поучил от историята.
Виждам само предразсъдъци,

илюзии и аргументи,
дадени от политиците пред аудиторията
в избраните от тях  моменти.
За повечето учени – наука.
Някой попива от нейната слава,
втори я праща в боклука,
трети дели я, друг отмъщава.
Но в трибуните –  патриотизъм.
А никой не я пожелава.
Не вдъхва дори оптимизъм.
Опръскани страници в кръв,
всеки втори – палач или жертва,
а момчета изпращат
на война като стръв.
Историята, казват, не се повтаря.
Но раните са упорити.
И същата мъка изгаря.
Пак ще има диктатори,
в страх тълпите превити,
хляб и зрелищa, и гладиатори,
малко пируващи, много избити…
Всеки мир е отложен.
Има ли още вярващи в рай?
Без поука и изход възможен
тази история няма край

Не пий вода,
ден, два…

От всяка глътка после

ще блика красота

и всяка капка

ще е чудотворна,

безценна ще е

пълната ти стомна.
Изчакай своя миг,
полека, търпеливо,
без болка и без вик.
До изворчето мълчаливо
ти само потопи ръка
желание да сложиш.
Не пий вода,
докато можеш!
Вълшебното огниво
гори единствено в мечта,
а в пламъка й се поражда
красивата
бездънна жажда.

Колко просто битието
дава свой пореден плод
и описва в житието
някой оцелял народ.

Цвят разтваря се красиво
пръска нежен  аромат,
а пчелите търпеливо
вършат своя занаят.

С позлатен венец надзърта
нависоко строен слънчоглед,
погледа му все извърта
слънцето напред.

Слиза залез от небето
в гъстия царевичак
и кърви, кърви в полето
цъфналият мак.

По изпънатия път
бърза, вие се  посока –
там, където е градът,
проснал длан широка.

И мечтата му се скита,
като луда е отпред.

А от пчелна пита

капят капки мед.

Първо полетях като Икар
и стопиха се крилата.
После забръмчах като комар
и ме смачкаха в стената.

Като малка пеперуда
на червено цвете спрях.
Но оказа се заблуда,
в какавида се заврях.

На дървото се качих
като птичка да попея,
но с въже се укрепих,
вече да летя не смея.

Като охлюв славно
с мойта къща на гърба
се добрах, макар и бавно,
до желана висота.

Може би не е престижно
търпеливо да пълзя.
Но пък е така безгрижно
върху твърдата земя.

Не е толкова различно,
всеки диша под небето.
Искаш нещо поетично,
потърси Икар в морето.

Почва тук и там да ме боли
и по-бавничко да ходя,
но животът е това, нали,
няма как да споря.

И така полека-лека
се разхождам и мечтая,
може ли и стар човека
да е здрав докрая.

Болката е хубав знак –
жив си, тъй е отредено
и да се оплаквам пак,
нищо не е променено

Няма как да не боли,
толкова години нося,
но за идващите дни
още ще изпрося.

Затова си мисля вече –
никак не е жално,
пак върви, човече,
да боли си е нормално.